*адвокат Петър Петров, народен представител от ПГ Възраждане в 47 и 48 Народно събрание.
Наказателното производство в Република България често започва след подадена жалба от гражданин, пострадал от деяние, за което той навежда данни, че представлява престъпление по смисъла на Наказателния кодекс. При проверката, образувана от Прокуратурата, ако се установят достатъчно данни, че случаят представлява престъпление от общ характер, посочено в Наказателния кодекс, се образува досъдебно производство. Впоследствие, ако престъплението бъде доказано и деецът бъде привлечен като обвиняем се внася обвинителен акт в съда, който инициира наказателно съдебно дело от общ характер, в зависимост от вида на конкретното престъпление.
За съжаление и в старата редакция на Наказателно-процесуалния кодекс, и след измененията (в сила от 5.11.2018г.) съществуват разпоредби, които ограничават и възпрепятстват в някои случаи дори упражняването на правата на пострадалия. Те биват в няколко насоки: – във фазата на досъдебното производство; и – във фазата на съдебния процес. Тук ще разгледам малко по-подробно само някои от тях:
1) В досъдебната фаза: Когато пострадалият подаде жалба и извършената проверка по случая събере достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер, се образува досъдебно производство с наблюдаващ разследването прокурор. Ако обаче бъде поставен отказ от прокурора за образуване на досъдебно производство, постановлението подлежи на обжалване пред горестоящия прокурор, обаче: Подалият жалбата получава само постановлението, без да има възможност да прегледа събраните материали по преписката. От друга страна, за да постанови своя акт за спиране, прокурорът е прегледал тези материали и е взел своето решение въз основа на съвкупна преценка на събрания доказателствен материал. Така се получава една неравнопоставеност между участниците в производството, защото докато едната страна има достъп до материалите, другата не, и ако последната иска да обжалва постановлението, то тя следва да извлича основания за такова обжалване само от текста на постановлението. А този текст в доста случаи може да е пределно лаконичен или оскъден. Така може да се стигне до ситуация, при която при обжалването горестоящият прокурор да потвърди постановеният отказ.
Подобно ограничаване достъпа до материалите по преписката е нелогично, още повече ако се направи сравнение с производството по реда на чл.64 НПК по искане от прокуратурата на мярка за неотклонение задържане под стража. В това незабавно съдопроизводство защитникът на задържаното лице има пълен достъп до материалите по досъдебното производство, събрани до този момент, за да може да ангажира защитата на своя подзащитен пред съда в процеса по обжалване на взетата мярка за неотклонение. Тогава възниква въпросът защо пострадалият няма достъп до материалите по отказа за образуване на досъдебно производство, ако иска да го обжалва. Отговорът не може да бъде обоснован само със следствената тайна, защото, вижда се, има производства като това по чл.64 НПК, които я дерогират.
2) В съдебната фаза: Една от целите на пострадалия, за да подаде жалба, е да получи обезщетение за причинените му с престъплението вреди. От масовата, битова престъпност почти не съществува престъпление, от което да не биват причинени вреди (имуществени/материални или неимуществени/морални) на пострадалия. Поради което пострадалият често упражнява правата си да заведе граждански иск срещу дееца до даване ход на разпоредителното заседание пред първата инстанция. Проблемът е, че в много от случаите, особено при наказателните дела от частен характер, образувани по тъжба от пострадалия, съдът отказва да приеме за съвместно разглеждане предявеният граждански иск с мотива, че това ще забави и затрудни наказателния процес, заради доказателствените искания, предявени с гражданския иск. А това определение на първоинстанционния съд не подлежи на обжалване и е окончателно.
В подобни случаи за пострадалия не остава друго, освен да изчака окончателния край на съдебния наказателен процес с постановяване на влязла в сила присъда (след инстанционния контрол), за да предяви впоследствие своя гражданси иск срещу дееца. Но някои наказателни дела се точат с години по една или друга причина, за съжаление, а тези срещу висши политици от изпълнителната власт например, даже никога досега не са завършвали и с осъдителна присъда. Така за пострадалия от престъплението остава алтернативата да предяви своята претенция за обезщетение и по-рано пред гражданския съд и по реда на гражданското съдопроизводство, където обаче да заплати всички свързани с това разходи – 4% държавна такса, депозит за съдебни експертизи и др. – от които би бил освободен по реда на чл.83 ГПК, ако бе подал гражданския иск за обезщетение, след като присъдата на наказателния съд, с която биде наказан дееца, е вече влязла в сила.
По същество тези специфики на наказателния процес са в ущърб на пострадалия, от когото се очаква да сигнализира правоохранителните органи при данни за извършени престъпни деяния. Тези специфики са нарочно част от процеса – а именно за да го демотивират и да го обезверят в силата на правораздаването на справедливост. И като резултат вместо да са в полза на пострадалия от престъплението, те по-скоро обслужват дееца, извършеителя, като го поставят в едно значително по-благоприятно положение – както относно давностните срокове (които всички до един са в негова полза и не в полза на пострадалия), така и относно самия ход на досъдебното и съдебното производство.
Затова ние от парламентарната група на Възраждане внесохме както в 47-мото (на 20.04.2022г.) така и в 48-мото Народно събрание (на 20.10.2022г.) законопроект за промени в Наказателно-процесуалния кодекс, които промени да защитят в по-голяма степен правата на гражданите, подаващи жалби за извършени престъпления; респективно да намалят прокурорския произвол върху преграждането на пътя за защита на гражданите срещу извършени престъпления.